Общност на нациите

Общност на нациите
География и население
Площ 29 958 050 km²
Столица Лондон, Великобритания
Официален език английски
Население
(пребр., 2014)
2 328 000 000
Гъстота на нас. 77,7 души/km²
Управление
Глава на Общността Елизабет II
Генерален секретар Патриша Скотланд
История
Образуване
Декларация Балфур (1926)
Уестминстърски статут
Лондонска декларация

18 ноември 1926
11 декември 1931
28 април 1949
Икономика
БВП (ППС) $14.623 трилиона

Общността на нациите (на английски: Commonwealth of Nations), наричана в миналото и Британска общност, е международна организация, включваща 53 независими днес държави, които са били част от Британската империя (с изключение на Мозамбик и Руанда). Основната цел на Общността е да създава атмосфера на икономическо сътрудничество между членуващите държави, както и разпространението на демокрацията и ефективното управление.

Държавите от Общността на нациите си сътрудничат в общата рамка на ценности и цели, описани в Сингапурската декларация. [1] Те включват подкрепата на демокрацията, правата на човека, правовата държава, индивидуалната свобода, егалитаризма, свободната търговия, мултилатерализма и световния мир. [2] Общността не е политически съюз, а междуправителствена организация, в рамките на която на равни начала съжителстват страни с различно обществено, политическо и стопанско устройство.

Общността на нациите осъществява своята дейност чрез постоянния Секретариат на Общността, оглавяван от генерален секретар, и чрез провежданите на всеки две години срещи на държавните и правителствени ръководители на страните членки. Символ на свободното сдружаване на държавите от Общността е главата на Общността, церемониална длъжност, изпълнявана от 1952 година насам от кралица Елизабет II, която в същото време е и държавен глава на 16 от членуващите в организацията държави.

С Общността на нациите са свързани и няколко неправителствени организации, финансирани от междуправителствената Фондация на Общността. Една от тях организира Игрите на Общността, най-популярната проява на Общността на нациите. [3] Тези организации заздравяват споделяната от страните в Общността култура, обхващаща области като спорт, [4] литературно наследство и политически и правни практики. По тези причини страните от Общността не се смятат „чужди“ една на друга [5] и дипломатическите им мисии в други държави от Общността се наричат „върховни комисарства“, а не „посолства“.

История

Министър-председателите на петте страни от Общността през 1944 г.

Общността е наследник на Британската империя. През 1884 година, по време на посещението си в Австралия, лорд Роузбъри описва променящата се Британска империя, някои от колониите на която стават по-самостоятелни, като една „Общност на нациите“. [6] От 1887 година периодично се провеждат срещи на министър-председателите на Великобритания и колониите, а през 1911 година е поставено началото на Имперските конференции, от които се развива и Британската общност. Конкретно предложение за създаване на такава организация е направено през 1917 година от южноафриканския министър-председател Ян Смьотс, в което той пръв използва наименованието „Британска общност на нациите“ и предвижда „бъдещите конституционни отношения и промени в Британската империя“. [7] Смутс застъпва възгледа, че на Парижката мирна конференция през 1919 година Империята трябва да бъде представлявана и от представители на британските доминиони. [8]

По време на Имперската конференция от 1926 година представителите на Великобритания и доминионите приемат общата Декларация Балфур, с която страните приемат, че те са „с равен статут, по никакъв начин подчинени една на друга в своите вътрешни и външни работи, макар и обединени от обща вярност към Короната, свободно асоциирани членове на Британската общност на нациите“. Тази връзка е по-късно формализирана с Уестминстърския статут от 1931 година. Формално Уестминстърския статут не успява да влезе в сила, тъй като не е ратифициран от Нюфаундленд.

След Втората световна война Британската империя постепенно се разпада, донякъде поради усилилите се движения за независимост в подчинените територии, най-вече в Индия, донякъде поради затрудненото финансово положение на британското правителство след тежките разходи по войната. Така в Лондонската декларация от 1949 година, поставила основите на следвоенното функциониране на организацията думата „Британска“ е извадена от наименованието на Общността. [9]

С отделянето на владенията на Империята броят на членовете на Общността на нациите бързо нараства. Единствените колонии, които не се включват в организацията, са Бирма (независима от 1948) и Южен Йемен (1967). Броят на неприсъединилите се сред протекторатите и подмандатните територии е по-голям – Египет (независим от 1922), Ирак (1932), Трансйордания (1946), Палестина (1948), Судан (1956), Британска Сомалия (1960), Кувейт (1961), Бахрейн (1971), Оман (1971), Катар (1971) и Обединените арабски емирства (1971). Вероятно най-известната група бивши британски колонии, Съединените щати, не са член на Общността, тъй като получават независимост близо столетие преди появата на тази организация.

Въпросът с членството в Общността на държави, които не са в лична уния с Великобритания, възниква през 1948 година, когато Ирландия отхвърля суверенитета на короната и се обявява за република. През следващата година британският парламент дава на ирландските граждани статут, подобен на този на гражданите на Общността.

Въз основа на предложението на канадския министър-председател Луи Лоран през 1949 година е постигнато споразумение Индия да остане член на организацията, въпреки приетата републиканска конституция. С този компромис, Индия се присъединява към Лондонската декларация, като се съгласява да приеме британския суверен за „символ на свободното сдружение на независими държави членки и като такъв за глава на Общността“. Мнозина считат това решение за началото на съвременната Общност на нациите.

По настояване на Пакистан се приема, че статутът на Индия не е изключителен и че и останалите страни биха могли да запазят членството си в Общността, отказвайки се от личната уния. През следващите години още държави стават републики или конституционни монархии със собстевн монарх, а други запазват личната уния, но конституционното им устройство се развива самостоятелно и стават напълно независими от Великобритания.

С разрастването на Общността Обединеното кралство и бившите „бели доминиони“ стават известни неофициално, а често и подигравателно, като „Бяла общност“, особено във връзка с противоречия с останалите по-бедни членове на организацията. Чести са обвиненията, че „Бялата общност“ има различни интереси от африканските страни и подкрепя расизма и колониализма, например в споровете около Родезия през 70-те години, налагането на санкции срещу ЮАР през 80-те и, в по-ново време, при натиска за демократични реформи в Нигерия и Зимбабве.

други езици
Afrikaans: Britse Statebond
azərbaycanca: Millətlər Birliyi
Boarisch: Commonwealth
žemaitėška: Tautū Sandrauga
беларуская: Садружнасць нацый
беларуская (тарашкевіца)‎: Садружнасьць нацыяў
català: Commonwealth
Mìng-dĕ̤ng-ngṳ̄: 英聯邦
čeština: Commonwealth
Cymraeg: Y Gymanwlad
dolnoserbski: Commonwealth
euskara: Commonwealth
français: Commonwealth
हिन्दी: राष्ट्रकुल
hornjoserbsce: Commonwealth
Bahasa Indonesia: Persemakmuran Bangsa-Bangsa
한국어: 영국 연방
къарачай-малкъар: Миллетлени биригиую
Lëtzebuergesch: Commonwealth of Nations
lietuvių: Tautų Sandrauga
Bahasa Melayu: Negara-Negara Komanwel
norsk nynorsk: Det britiske samveldet
Sesotho sa Leboa: Commonwealth of Nations
occitan: Commonwealth
português: Commonwealth
sicilianu: Commonwealth
srpskohrvatski / српскохрватски: Komonvelt nacija
Simple English: Commonwealth of Nations
slovenščina: Skupnost narodov
Soomaaliga: Dalalka Kommonwels
српски / srpski: Комонвелт нација
svenska: Samväldet
татарча/tatarça: Милләтләр Дуслыгы
West-Vlams: Gemênebest
ייִדיש: קאמאנוועלט
Vahcuengh: Yinghlenzbangh
中文: 英联邦
Bân-lâm-gú: Kok-ka Cho͘-ha̍p
粵語: 英聯邦