Дефиниция
Наименованията „книжовен“/"литературен" език на български за тази кодифицирана норма имат смислови еквиваленти в различните езици и държави с наименования „стандартен“ и/или "литературен" език (виж по-долу Етимология и Терминология).
Книжовен език в най-общ смисъл е тази форма на езика, която обикновено се поддържа от институциите в държавата, тоест тя е регулирана държавно, макар че в някои случаи подобна регулация няма (например стандартният английски не е регулиран). Така например със закон или друг нормативен акт може да е посочено коя езикова конструкция е „правилна“ и коя – не. Книжовният език се кодифицира чрез речници и граматики, чрез които се осъществява диференциацията книжовен/некнижовен. Съдилищата и държавните учреждения се смята, че трябва да използват книжовен език. В училищата се учи как „трябва“ да се говори и пише правилно. Вестниците, радиото и телевизията се стремят да използват книжовен език.
Всеки книжовен език притежава:
- сравнително стабилен лексикален състав с ясно определено значение, произношение и правопис на думите;
- фиксирано произношение на думите;
- граматически правила;
- описателна фонетиката, граматика, морфологията и синтаксиса на езика;
- ясна стилистика, благодарение на която може да се говори за художествен стил, публицистичен стил, юридически стил
- лингвистична институция определяща нормите на употреба, например Френската академия (Académie française),
Кралска испанска академия, в България такъв институционален характер по отношение на българския книжовен език има Институт за български език към БАН [1].
- ефективна публична употреба
- литературен канон
и т.н.
Езикови форми, които не съответстват на нормите на книжовния език, се приемат за неправилни. Останалите езикови форми от своя страна могат да се разделят на препоръчвани и непрепоръчвани.
